Историята на г-н Петер

Историята на г-н Петер

Винаги съм бил много активен. Когато бях млад, спортувах и правех всичко, което може да се прави навън; когато бях на 15, музиката измести всичко останало и започнах да свиря на барабани. Свирих в духов оркестър, в танцова група, в рок група, нямаше значение каква е групата стига да можех да свиря, понякога и до 7 дни седмично. След това започнах работа като ръководител на строителен обект, която също харесвах, защото можех да виждам резултатите от труда си. Така че нямах време да се разболявам. Ако се разболеех, го „изпотявах“ в неделя и понеделник се връщах на работа. Когато нещата ставаха наистина тежки, отивах при един познат лекар, който ми предписваше антибиотик и след седмица ми правеше изследване на утайката и казваше, че и предишните ми резултати винаги са били високи, така че всичко е наред. Може би това беше един от първите сигнали за появата на проблемите.
Тази история започна много просто, през септември 2004 г. Вървях, стъпих накриво, паднах и не можех да помръдна. Почувствах ужасна болка в таза. Първо помислих, че е дисковата херния, с която имах проблеми от години, но този път беше по-сериозно. След като ме заведоха в ортопедичната клиника в Ричов над Кнешну (Чехия), откриха, че имам сложна фрактура на исхиума и тазобедрената става. Поради начина, по който се бе случило всичко, взеха проби и ги изпратиха за хистологично изследване, резултатите от които не бяха добри. Бях диагностициран с мултиплен миелом. Никога няма да забравя онзи момент, в който главният лекар влезе в болничната ми стая. Беше мой приятел, носеше малко бренди и каза: „Не е добре.“ Отначало не разбирате глупостите, които Вашият приятел говори, но много бързо изтрезнявате, дори и след брендито. Защо АЗ, та аз съм само на 46, колко време ще отнеме – баща ми почина от рак на панкреаса на 52 г. и годината, в която си отиде, беше толкова жестока за близките му и за него. Много от тези мисли преминаха през ума ми и някои бяха доста ненормални.
Най-голямата промяна дойде, след като бях преместен във Университетската болница в Храдец Кралове (Чехия), където лекарите ми обясниха какво се случва и бяха много откровени с мен от самото началото. Разбрах, че съм имал късмет, тъй като, ако се бе случило две години по-рано, те нямаше да знаят какво да правят, но науката бе напреднала и имах шанс. След първоначалния шок започваш да „гледаш в огледалото за обратно виждане“ и се опитваш да оцениш живота си. На първо място, какво пропуснах или къде сгреших. Но след това промених посоката на мисълта си и осъзнах, че не съм пропилял живота си, че съм постигнал доста неща - основах фирма, забавлявах се и живях много. Имам прекрасна съпруга, деца, семейство, много приятели. Точно тогава осъзнах, че трябва да се боря и да вярвам. Да вярвам в себе си и най-вече в другите, които се грижеха за мен и ме подкрепяха. Това е онзи моментът, в който осъзнаваш, че не искаш да напуснеш този красив свят.
Лечението ми трябваше да бъде разделено на два етапа. В първия етап мултипленият миелом трябваше да се стабилизира. Ако този етап бе успешен, най-малко година по-късно щях да премина през втория – възстановяване на таза и тазобедрената кост. Това означаваше, че ще бъда прикован на легло поне една година, с крак, закачен на повдигач и висящ свободно на сухожилието, така че изобщо нямаше да мога да се движа. Имах и все още имам голям късмет с експертите, които ме лекуваха. Първият курс на химиотерапията беше през октомври 2004 г., нямаше усложнения и наградата ми беше коледен отпуск. Намирах се в регулируемо болнично легло, но бях у дома и щастлив. Особено след като 30 приятели дойдоха да пеем коледни песни на Бъдни вечер. След това се подложих на отделяне и автоложна трансплантация на хематопоетични клетки. И отново проработи от първия път. В този момент психологически се чувствах толкова добре, че дори си купих кола с автоматични скорости, започнах да се наслаждавам на живота отново и да бъда самостоятелен. Започнах да се движа с патерици и бях щастлив, че най-лошото мина.
14 месеца по-късно преминах през втория етап на лечението, във Университетска болница Na Bulovce в Прага. Операцията беше още едно нереално изживяване, тъй като бях под лумбална упойка и можех да разговарям с хирурга и да слушам приятна музика в продължение на почти четири часа. А резултатът? Отново успех. Това, което последва, бе опит да се намери спа лечение за мен. Всичко вървеше добре, включително бе уговорена и датата на приемане, когато разбраха, че се лекувам от мултиплен миелом. Всички казаха, че не са подготвени за подобни пациенти. В крайна сметка спа-център в Требон пое „риска“ и техният подход, рехабилитация и крайни резултатите бяха отлични. Съжалявах единствено за това, че трябваше да се обърна към тях 6 месеца по-рано и всичко щеше да бъде още по-добре. След това се подложих на поддържаща терапия и от 2012 г. съм в ремисия. Доколкото е възможно, водя „нормален“ начин на живот. Върнах се във фирмата си и в лятната си вила, към брането на гъби, любимата музика, дори и към карането на ски. Наслаждавам се на семейството и внуците си и живея „на пълни обороти“.
Внезапно моята история започва да изглежда така, все едно има приказен край, но трябва да се върнем в началото. Миеломът и всяко друго злокачествено, „нелечимо“ заболяване ще унищожат живота Ви, независимо дали го искате или не. Изведнъж осъзнаваш, че животът ти се контролира от някой друг и започваш да оценяваш нещата около себе си, погледът ти към света се променя и разбираш, че времето е много относително понятие.
Ще разбереш колко много хора около теб искат да водят тази неравна битка заедно с теб. Най-вече твоята съпруга, децата, семейството, приятелите, колегите... Те инвестират толкова много часове, километри и умствена енергия. Понякога имах чувството, че около леглото ми има карнавал. Посетителите идваха един след друг. На следващо място са невероятният екип от лекари, медицински сестри и целият останал персонал на клиниката. Те бяха стимула, от който се нуждаех. На първо място се убедих, че имаме една от най-добрите здравни системи в света, както и лекари, които са най-добрите в своите области и нещата, които могат да направят, може да изглеждат почти нечовешки на лаика.
От другата страна на барикадата си ти. Виждал съм хора, които се предават още в началото и те са тези, които просто не успяват. Как някои искат да се откажат, но разговорите с тях променят отношението им, започват да се борят и все още са тук. Виждал съм и такива, които отиват в друга посока, не се предават и се справят. Но, както казах по-рано, и за това трябва късмет. Осъзнах, че трябва да се грижиш за здравето и състоянието си и ако има някакъв проблем, добре е да се поинтересуваш и да не се страхуваш да питаш. И ако си убеден, че разговаряш с експерти, тогава им се довери и им вярвай. Опитвам се да не си поставям граници, но ясно разбирам, че вече не съм „бегач на дълги разстояния“. И затова съветът ми е прост: докато можете, правете всичко, което Ви харесва и което радва Вас и близките Ви и няма да имате време за нашия „приятел“, мултипления миелом. Накрая бих искал да благодаря на всички, които имаха някаква роля, независимо колко малка, в тази история. Без тях нямаше да има история.