Иван, 37 години

"Никой не би казал, че имам депресия. Не ми "личеше". Понякога, в деня, в който изглеждам най-малко депресиран, страдам най-много. Много съм добър във воденето на "нормален" живот, като се опитвам да се приспособя. Да се скрия зад фалшив смях и усмивки. Защо го криех? От гордост, предполагам. На мъжете не им е позволено да са депресирани. Да призная, че съм в депресия, означава, че не съм добър съпруг или баща, защото трябва да мога да се справям, нали? Така си мисля. Музиката е моя живот. Тя е това, което съм. Затова я преподавам, предполагам.

Имам малка дървена флейта, която баба и дядо ми дадоха, когато бях около 10-годишен, и аз все още свиря на нея, когато се чувствам потиснат. Импровизирането от една нота до следващата е успокояващо. Няма думи, с които мога да изразя как се чувствам, когато съм потиснат. Мозъкът ми става напълно задръстен. Мисли и спомени нахлуват от най-тъмните кътчета на съзнанието ми. Трябваше да се боря със себе си, за да не се удавя в тъмнината. Когато това се случва, ставам непоносим. Напълно загубвам контрол над емоциите си. Ставам напрегнат и раздразнителен с едни такива ирационални избухвания, които жена ми и децата не разбират. Дори от най-малкото нещо ме прихваща. Изтощително е. Друг път се превръщам от гневен, депресиран в предизвикателен... Тези изблици на енергия ме разстройват. Жуженето в класната стая, да се преструвам на развълнуван, когато някой уцели верния тон. Да се надявам, че ще се отдръпна от ръба. Един от най-неприятните аспекти на моята депресия е нейната непредсказуемост. Тя може да бъде жестока и безмилостна. Говоренето за нея никога не помага. И тя никога няма да изчезне, но при правилно лечение, може да се овладее. Трябваха ми 15 години живот с голямо депресивно разстройство, за да постигна в края на краищата задоволство от себе си и моята работа. Беше дълъг и труден път, но си струваше усилията. И аз оцелях. Оцелявам."